THE  BULGARIAN SECTION OF THE INTERNATIONAL ASSOCIATION OF CRIME WRITERS           БЪЛГАРСКА СЕКЦИЯ    НА МЕЖДУНАРОДНАТА АСОЦИАЦИЯ НА ПИСАТЕЛИТЕ-КРИМИНАЛИСТИ ПИСАТЕЛИ

АКТИНИЯ

Топлината се разливаше навсякъде – по светлите махагонови мебели, по ламперията в спалнята, по недопитите чаши с уиски, което излъчваше тежък аромат. Ивона се беше отпуснала на рамото му в унес. Той не я галеше, а само я прегръщаше нежно през раменете и докосваше леко косата й, която само минути по-рано стискаше в шепи и дърпаше до болка. Болка, която тя никога не усещаше, защото сетивата й бяха настроени само за удоволствие. Пак се бяха любили на пода, на белия вълнен килим, върху който бяха хвърлили само едно одеало.
Ивона още не можеше да отвори очи. А и не искаше. Не искаше да вижда тази развилняла се снежна Варшава, където хората се оглеждаха плахо по улиците, сякаш виждаха зад всеки ъгъл призраците на моторизираните отряди за борба с безредиците. Тя срещаше тези уплашени лица не само когато отиваше в редакцията, наблюдаваше ги дори от прозореца си. Апартаментът й беше на една от централните улици, рядък шанс за млад фоторепортер. Получи го преди една година след снимките, които направи от съвместното военно учение на СССР и Чехословакия през есента. После тя поръча табелка за вратата не с номера на апартамента, а с годината на придобиването му – „1984”. Велика година - вече можеха да се виждат с Марек тук, по всяко време.
Но той идваше рядко - не само заради дискретността, която изискваше работата му в Генералния щаб и семейното му положение, а и заради постоянната му заетост. Все пристигаха някакви делегации от братски страни, чието посрещане той трябваше да контролира отблизо, все възникваха някакви неотложни задачи, поради които той трябваше да пътува.
Тя се повдигна на лакти, надвеси се и после се отпусна върху него. Знаеше, че не му тежи – имаше усещане за собствената си ефирност, която се подсилваше от неговото зряло мъжко тяло. После се изправи и усети погледа му върху себе си като лъч - от шията, през гърдите, към ханша. Обичаше той да я гледа гола – под погледа му се усещаше хубава. Иначе това не я интересуваше. Беше толкова млада и не само че не искаше, а и не знаеше как да кокетничи. Мъжът, за когото разпускаше иначе винаги вдигнатата си на руло кестенява коса, беше Марек. Другите я виждаха само със закопчана до горе яка на копринената риза под костюма и с леко присвит ироничен поглед заради диоптъра късогледство.
Марек се премести на дивана, за да вземе чашата с недопитото уиски. Подаде я първо на нея и включи телевизора. Вървяха новините по централния полски канал, Ивона почти не ги слушаше, но изведнъж видя едно познато лице.
- Но това е … Господи! Починал! – извика тя изумена.
Марек я погледна и отмести очи.
- Чакай, чакай да чуем докрай – каза той съсредоточено и усили звука.
С прискърбие съобщаваха, че същия ден, на 15 декември 1985 година, унгарският министър на отбраната Ищван Олах е получил остра сърдечна недостатъчност, вследствие на което е починал.
Ивона седеше на дивана и се взираше в екрана. Не искаше да повярва, че този енергичен мъж, който изглеждаше много по-млад за своите петдесет и девет години, си е отишъл така скоропостижно. Само преди месец тя го беше видяла в Прага, където беше отново в командировка, на срещата на висшите ръководители на страните участнички във Варшавския договор.
Тогава беше направила много хубави снимки. Освен официозните, беше изпратила и тези, на които нейният Марек Дзекански в качеството му на висш офицер от Генералния щаб на Полша, връчва на унгарския военен министър специалния почетен знак на Военния развойно-технически институт. Това беше масивна значка от рядък метал, на която бе инкрустирано не оръжие, а разлистена актиния - най-красивото морско цвете, което при това е живо. „Красиво и хищно - помисли си тя. – Единственото, което се храни с морски твари, изплували от дълбините и дори с малки рибки.”
Унгарският военен министър не беше първият, който получаваше този знак, той беше връчван и на други през последната една година. Ивона беше снимала всички наградени, но тези кадри не бяха публикувани. Марек й беше казал да праща в редакцията само най-важните снимки, а тези с награждавания да ги дава на него – за архива на Генералния щаб. Но тя реши най-после да изпрати една от тях във вестника – заради него, и той да се появи в изданието, добре би било за кариерата му… Ала ето, не са имали късмет тези снимки.
Ивона се отпусна на дивана и пред очите й изплува друга картина отпреди две седмици – пак по новините късно вечерта съобщиха за кончината на Ханс Хофман – министър на отбраната на ГДР, когото тя беше снимала също на срещата в Прага. Макар че беше на седемдесет и пет, изглеждаше в добро здраве. Почина само десет дни след въпросната среща, на 2 декември – и той от сърдечно заболяване. Не, не точно от заболяване, диагнозата беше същата – остра сърдечна недостатъчност!
Какво съвпадение, помисли си тя, мор по военните министри. За нейните 24 години съвсем не й изглеждаше толкова необичайно възрастни мъже да починат от сърце. Но беше стряскащо, че тези хора, които беше виждала съвсем наскоро, вече не бяха сред живите.
- Марек - отрони тя замислено, - каква е тази прокоба?
Той повдигна вежди:
- Каква прокоба, момичето ми?
- Помниш ли учението миналата година, беше пак в Чехословакия?
- Разбира се, че го помня. И какво?
- А съветският маршал… Устинов… Дмитрий Устинов. По време на учебните маневри той…
- Да, говореше се, че не се чувствал добре още в Чехословакия…И той почина, ще кажеш?
Марек я погледна тъжно, но и с иронично пламъче.
- Да, почина! – отвърна тя, леко раздразнено заради тази нотка в гласа му. – Марек, имам усещането, че снимам батальон на покойниците!
Настъпи неловко мълчание, той нямаше какво да й каже – беше истина, че през последната една година това се беше случило. Марек виждаше как тя пак се отнесе и я погледна с очакване. Не смееше нищо да попита и продължи да гледа новините.
Без да иска, Ивона връщаше картината година назад. Беше през зимата на 1984 година, малко преди да се нанесе тук. Предстоеше първото й пътуване за Чехословакия – за съвместното учение на съветските и чехословашките войски. В края на ноември, преди да замине, бяха заедно с Марек в дома на негов приятел. Не за една нощ, само за няколко часа. Въпреки че и той пътуваше за същото място, искаха преди това да са насаме, защото в състава на официалната делегация това бе немислимо. В Чехословакия Ивона остана няколко дни и направи прекрасни снимки – репортажни и портретни, от връчването на отличията.
Когато и Марек се върна, тя вече беше получила ключовете за апартамента. И се срещнаха тук. На пода… Още го нямаше белия пухкав килим…
Ивона си спомни и друго – не бяха минали и две седмици, беше малко преди Нова година, около 20 декември 1984-та, когато съобщиха за смъртта на маршала на Съветския съюз Дмитрий Устинов. Тя беше направила може би последните му фотографии…
Малко след това – в средата на януари на следващата година, от редакцията й позвъниха и поискаха да приготви спешно снимките си от въпросното учение, но не с вече починалия маршал Устинов, а с Мартин Дзур – министърът на отбраната на Чехословакия. Чак когато пристигна във вестника тя разбра, че симпатичният възрастен инженер, който беше домакин на учението, също е починал – на 15 януари 1985-та, 25 дни след Устинов.
Тялото й се разтресе от моментна конвулсия – спомни си, че диагнозата му също беше „сърдечна недостатъчност”.
Всъщност какви съвпадения толкова има, мислеше си тя. Това дори е закономерно в някакъв смисъл – на тези постове е напрегнато, изискват огромен разход на енергия… А тези министри всички са възрастни.
- Трябва да тръгвам, момичето ми, разбираш… - каза Марек, повдигна се и посегна към изрядно подредените си на стола дрехи. После вметна с ирония: – Почини си и не мисли за твоя „батальон на покойниците”. –Помълча и добави загрижено: - И това последното да не го казваш другаде! Приготви се, може да ти се обадят от редакцията за снимки.
Той беше прав, възможно бе още изданието да не е редакционно приключено. Ивона стана и отиде до големият стенен шкаф в хола, където държеше чантата си с тежкия марков фотоапарат. Постави я на шкафчето и се обърна към Марек с вече по-разведрено лице.
Беше облякъл сакото и вече оправяше вратовръзката си, когато я видя с фотоапарата в ръце. В следващия миг тя го вдигна, блесна светкавица, втора, трета… Тя се смееше с най-детската си усмивка и продължаваше да щрака, когато го чу как изкрещя: „Не!...” и го видя да се хвърля към нея. Правилните черти на лицето му в миг се изкривиха, погледът му беше като на подгонен звяр. Марек не знаеше какво да направи в този момент, огледа се и направи най-странното – със замах съблече сакото си и го хвърли на пода.
Ивона се стресна, дръпна се изплашена, погледна го неразбиращо и избухна в смях:
- Ама ти какво, да не си суеверен? – говореше тя, превивайки от смях в другия край на хола. – Снимам ли някога, той умира, така ли? Ти знаеш ли колко други съм снимала, а са си живи и здрави! Е, не са всички на години. И не са военни министри. Но и ти не си, скъпи, така че…
Марек беше седнал във фотьойла в ъгъла и продължаваше да я гледа напрегнато. Ивона видя, че челото му блести от влага, която щеше да се превърне след малко в капчици пот. Той дръпна възела на току-що стегнатата си вратовръзка, за да го разхлаби. Ивона не разбираше какво всъщност става. Добре де, ще унищожи лентата. Просто се пошегува...
Той седеше все така на фотьойла, но вече успокоен.
- Не прави повече така, момичето ми – каза кротко. – Знаеш, че лентите ти винаги могат да попаднат където не трябва. Все пак съм семеен мъж…
Знаеше, разбира се, че е семеен. И не ревнуваше, защото не можеше да си го представи с друга жена така, както бе с нея. Беше сигурна в това. Но не беше никак добре да се разбира за връзката им. Може би Марек имаше право. Ами да – какъв е този апартамент, в който е сниман и на кого е, би се запитал всеки, който види снимките. Не помисли за това наистина, просто искаше да си поиграе.
Марек я погледна вече съвсем спокоен и я помоли за чаша студена вода. Когато тя се върна от кухнята, го видя да завива обектива и после да вади лентата от фотоапарата. Ивона се надвеси над него с интерес - тя не познаваше новата техника, дадена й от Генералния щаб като на ресорен фоторепортер. Марек я беше инструктирал да не разглобява фотоапарата, за да не го повреди.
Той сложи лентата бавно в отвореното на земята куфарче, в което се виждаха две малки луксозни кутии – онези, в които беше почетния знак на Военния институт, и с който се удостояваха само най-високопоставени официални лица. Кои ли ще са те, запита се Ивона. Не че я интересуваше много, а просто си помисли кого ли й предстои да снима.
- Вземам този компромат – каза Марек шеговито, като посочи лентата, стана и облече палтото си.
На вратата я целуна – тревожно и бързо, и изчезна надолу по стълбите.
Два часа по-късно той й се обади по телефона да се готви за командировка на другия ден следобед – за спешна среща на военни представители от източния и западния блок във връзка с разведряването, организирана в Лондон. Пътуването й беше уредено чрез Генералния щаб. Марек я уведоми, че вече е съобщено на главният й редактор.


* * *

Самолетът се готвеше за излитане, а Марек все още го нямаше. Ивона напразно се оглежда и на летището, и докато се качваше по стълбичката. Всъщност той изобщо не й спомена, че също ще пътува, размишляваше тя. Съобщи й само, че е уредено нейното пътуване за Лондон. Но тя го очакваше, защото винаги досега пътуваха заедно.
Странен беше Марек, това тя го знаеше. Докато другите виждаха в него само унифицирания полковник, тя долавяше онова, което го правеше различен, онази чувствителност и интелигентност, които някак не се съвместяваха с грубата му професия.
Но от всички детайли, които не бе в състояние да систематизира, Ивона долавяше и още нещо - че над него е надвиснала някаква опасност. Не можеше да я определи точно, нямаше нито една причина, но тя я усещаше с въздуха, който вдишваше. Нещо се случваше и това, което тя разбираше със сетивата си, не с разума си, бе, че витае някаква несигурност, която може да помете всичко.
Не искаше да вярва в конспирации, изглеждаше й нелепо и смешно, че социализмът можел да рухне, както казваха на Запад. И тя – младата и рационалната, не можеше да допусне това дори като мисъл. Но нещо се случваше и то бе пред очите й – тези протести на „Солидарност”, това напрежение, което излъчваха хората от властта…
Необясним и непознат страх пълзеше в душата й, който бе свързан и със самата нея. Не можеше да определи от какво, нито пък от кого, но той я обземаше все повече и повече, докато самолетът се отлепяше от пистата.
Тогава Ивона доближи глава до прозореца, погледна смаляващите се квартали и булеварди под нея и колкото повече машината се издигаше, толкова по-силно едно ново, непознато чувство я обземаше. И тя не само го усещаше, а и можеше да го формулира. А то беше: „Светът е голям и широк! Аз съм част от тази земя под мене и от тези облаци, в които плувам…Този свят е и мой!”
На втората вечер по време на престоя й в Лондон, на връщане от вечеря, заедно с нея в асансьора се качи един разсеян господин, който разглеждаше преди това картините във фоайето.
- Пани Ивона Войчек? – попита той на развален полски и натисна копчето за горния етаж.
Тя кимна изненадана.
- Мис Войчек, – продължи той на английски - в стаята си, в чекмеджето под огледалото, ще намерите онова, което ви е необходимо. Обстоятелствата налагат да го използвате.
После я погледна и се усмихна, но очите му останаха сериозни и се впиха в нейните:
- Актинията е красиво цвете, нали?
Ивона се вцепени, но асансьорът вече бе спрял на етажа. Преди непознатият господин да излезе, тя само успя да промълви:
- Марек… къде е той?
- Той ще ви се обади в подходящото време – каза с равен тон непознатият и излезе.
Ивона се втурна в стаята, отвори чекмеджето под огледалото и видя малка колкото бележник папка. Разтвори я - в ръцете й бе немски документ за самоличност – с нейната снимка. Под него имаше един самолетен билет и пачка банкноти. Полетът беше рано сутринта на следващия ден – за Йоханесбург.

* * *

Брегът изглеждаше като малък пристан пред огромната океанска шир, която преливаше от резедаво през пъстрозелено до наситено синьо. Хилде Бергман вече беше затворила галерията. Стигна плажната ивица, хвърли чантата си на земята и се отпусна на пясъка близо до един огромен, изгладен от вълните камък. Обичаше този бряг и безкрайната шир на Индийския океан, с който имаше усещането, че се слива.
Порт Елизабет, тази най-южна част на ЮАР, бе мястото, което се славеше с най-много слънчеви часове през годината. Затова го наричаха го още „Приветливия град”. Слънцето му – ярко, но не горещо, блестеше в отметнатата й назад златноруса коса, която се спускаше под раменете. То блестеше силно и в очите й, но тя не искаше да слага очила, за да попива светлината му.
Почти шест години бяха минали, откакто за първи път дойде на този бряг. Усети го не само с нежното докосване по ходилата си, а с устните си, които изпръхваха от лекия вятър, с кожата на лицето и ръцете си, които сякаш самият въздухът галеше. Първите две години работи като фотограф в една компания, тогава нямаше толкова време да идва тук. После успя да наеме галерията, а след това да я купи.
Отпусната като при медитация, тя се беше отдала на водата и въздуха край нея, когато чу стъпки зад гърба си. Не се обърна, но усети нечие присъствие. Пред нея стоеше един усмихнат мъж с посребрели слепоочия по къс панталон и тениска. Той събра краката си някак по военному и продължи да се усмихва:
- Хубав плаж, госпожо – каза на полски.
Тя се повдигна от пясъка, сякаш през тялото й премина ток. Понечи да го прегърне, но в последната секунда се спря и подаде към него ръцете си - и двете.
- Чаках да се обадиш – едва промълви тя.
- И го правя – в подходящото време – отвърна Марек . – Ако ти харесва, мога да те наричам Хилде. Но вече можеш да бъдеш пак Ивона. Както пожелаеш…
Той я хвана топло и уверено за ръка и двамата тръгнаха към изхода на плажа.
Двама души – млада жена и достолепен мъж, привечер влязоха в галерията за малки пластики, но заключиха вратата за посетители.
Топлината се разливаше навсякъде – по ламперията в галерията, по недопитите чаши с уиски… Ивона се беше отпуснала на рамото му, както преди, в унес. Той не я галеше, а само я прегръщаше нежно през раменете и докосваше леко косата й, която минути по-рано беше стискал в шепи до болка.
Пак се бяха любили на пода, на бял пухкав килим… Тук нямаше нужда да слагат върху него одеало.
Ивона още не можеше да отвори очи. А искаше – да го види.
- Аз ли ги убих наистина? – с равен тон попита тя, като за нещо, което е извън нея. Каза го просто така, защото не го вярваше.
- Не-е-е - отвърна Марек. – Ти просто помогна на своя народ.
Ивона разтвори широко очи.
Вече и за него, и за нея, бе по-безопасно тя да знае, отколкото да се догажда. И той продължи:
- Имаше план, според който през 1985 година войските на СССР, Чехословакия, ГДР и Унгария трябваше да нахлуят в Полша и да установят военно положение – каза спокойно той.
Можеше да говори за това - поне пред нея, и Марек промълви:
- Начинът това да не стане бе да се отстранят военните министри на тези държави. И това да се направи знаково, но безкръвно.
Тази информация, постъпила в ЦРУ, трябвало бързо да бъде превърната в конкретна стратегия и да бъде приведена в изпълнение. Именно тогава те се свързали с него – офицерът от Генералния щаб, който имал пряк достъп и до информацията на Варшавския договор. Операцията трябвало да бъде осъществена отвътре, но същевременно не на територията на Полша. Затова били избрани ученията в Чехословакия.
- Но аз… какво направих аз? – питаше изумена Ивона. – През цялото време усещах, че участвам в нещо, но не разбирах нито в какво, нито пък как?
- О, ти просто снимаше… Ти беше другият, изключително важен участник в операция „Актиния”.
- Актиния… – спомни си Ивона. - Онова красиво морско цвете, което беше инкрустирано на значката на Военния институт?
- Да – отвърна спокойно Марек. – В нея беше заложено устройство, което, щом бъде активирано, разстройва сърдечната дейност след шестата минута, ако металът е в областта на сърцето. А значките се поставяха точно там.
- Но кой го активираше? – попита Ивона.
- Ти – отрони той. – Във фотоапарата ти беше монтирано друго устройство. Когато светлината премине през него и се насочи към приемателя в значката, той се активира и действа.
Марек я погледна някак дяволито, но лицето му остана сериозно:
- Без малко щеше да ме убиеш при последната ни среща.
Ивона си спомни как той се изплаши, когато тя извади фотоапарата и започна да щрака към него, как после извади лентата и я взе.
Но все пак нещо не разбираше – Марек нямаше на ревера си такава значка. Погледна го въпросително и той обясни:
- За жалост, тогава аз имах две устройства във вътрешния джоб на сакото си. Час преди да дойда при теб бях взел приготвените значки за още двама - военните министри на Румъния и България. Операцията предстоеше. А във фотоапарата ти… Трябваше да реагирам бързо – за секунди, и аз хвърлих на земята сакото си. После прибрах значките в куфара за документи, а докато ти беше в кухнята, извадих от фотоапарата другото устройство.
- Но аз видях да вадиш лентата – каза Ивона.
Марек искрено се разсмя:
- Разбира се, че видя да вадя само лентата! И въобще не се страхувах тогава от семеен скандал. Но не можех да ти кажа друго. И без това те беше обзело тревожно съмнение, а тази твоя констатация за „батальона на покойниците” ме хвърли в тревога. Единствена ти в онзи момент подозираше нещо и дори го сподели, а това беше крайно опасно. От друга страна, ако аз бъдех разкрит, можеше да се усъмнят и в теб. Затова трябваше да бъдеш спешно изведена от страната. Докато беше в Лондон, аз, заедно със семейството си, също напуснах Полша.
- Марек, това, че не знаех какво съм вършила, не променя нещата. Значи аз съм убиец? Независимо дали става въпрос за кауза! – говореше тя и стискаше в длани лицето си.
- Не, не си, защото присъдата на тези хора вече беше подписана и от своите – каза замислено той. – Успоредно с плана на ЦРУ за отстраняването им, имаше такъв план и на КГБ.
Ивона се втрещи от изумление.
- Да, точно така – не само на ЦРУ, а и на КГБ! И двата клана на КПСС – и перестройчиците и старите кадри, имаха интерес от това. Перестройчиците – да не се установи военно положение в Полша и процесът на промяната да не спира. В другия лагер беше по-сложно – за да не се осъществи перестройката, те планираха едновременно преврат във всички страни от соцлагера, с цел да закрепят комунизма. Но Устинов направо им казал, че такъв план няма да успее. Защото точно военните министри на страните от Централна Европа – ГДР, Чехословакия, Унгария и Полша, са сериозна пречка. В Москва все още си спомняли как през 1968-ма, по време на събитията в Чехословакия, Мартин Дзур се противопоставил на нахлуването на съюзническите войски и как цяла нощ са го държали заключен в кабинета му.
Марек я погледна в очите и въздъхна:
- Тези хора бяха осъдени от историята, от събитията и от времето. Две мощни структури – тази в СССР и другата, отвъд океана, поотделно работеха за отстраняването им. И всяка от тях беше наясно с плановете на противника. Така че никой не знае кой всъщност пръв е успял физически да го направи. Може да сме ние, но може да е някой от другите – с други средства или подобни на нашите… А аз следвах своя дълг и той бе интереса на моята държава…
Той млъкна за миг, погледна я, после отправи взор в пространството пред себе си, което сякаш не виждаше и промълви:
- Защото съм преди всичко полски офицер.
Ивона го слушаше с широко отворени очи, не можеше и не искаше да приеме тези сложни стратегии. После се отпусна и сведе клепачи. Всичко, което беше станало преди шест години, сякаш не се беше случило с нея, а го гледаше като на филм. И някъде в дълбините на душата й се прокрадна надеждата, че може някой от другите пръв да е натиснал спусъка – на пистолета, на компютъра, на фотоапарата… Някой друг, не тя!

Марек я притегли към себе си. Първо я целуна бавно и нежно, а после взе в шепи косите й…


ОЩЕ от МАРИАНА КИРОВА:

ТРЕТИЯТ ЗЪБ

МЪЖКА ТАЙНА

ГАЛЕРИЯ "КНИГИ НА МАРИАНА  КИРОВА"