THE  BULGARIAN SECTION OF  INTERNATIONAL ASSOCIATION OF CRIME WRITERS           БЪЛГАРСКА СЕКЦИЯ    НА МЕЖДУНАРОДНАТА АСОЦИАЦИЯ НА ПИСАТЕЛИТЕ-КРИМИНАЛИСТИ ТОДОР  АНДОНОВ

                                          ВАРИАЦИЯ ЗА КИТАРА И ТРУП

Кучето, доста едър английски дог, с черна лъскава козина и бяла лилия на гърдите, внезапно се появи иззад ъгъла на тясната уличка. С няколко скока се озова до килналата се и обрасла с бурени ограда, пъргаво я прескочи и изчезна в двора на изоставената къща. След него, облечена в спортен екип, с нашийник и кожен ремък в ръка, запъхтяно подтичваше жена на средна възраст. Но до оградата спря и ядосано подвикна:
- Линда..., скоро при мене? Чуваш ли какво ти говоря, непослушно куче такова... Къчи, къчи... Хайде, не се лигави... Линда...
Като се убеди, че кучето няма да се върне, жената се заоглежда за врата или пролука между бурените, с намерението да го последва. Тъкмо се канеше да прекрачи срутена част от оградата, когато единият прозорец на къщата светна. Това я учуди. Преди време беше починала старицата, дето я обитаваше. От тогава никого не беше виждала да живее в нея. Старата жена, освен сина си, който често и за дълго отсъстваше, а от погребението й не се беше мяркал насам, нямаше други роднини...
Докато се взираше да разбере кой е вътре, зад прозореца се появи силует на мъж. Стресна се, но все пак любопитството й надделя. Вгледа се. Позна го - беше синът на починалата старица. Любопитството угасна. Подсвирна за последно на кучето с надеждата да се върне. В отговор чу лая му някъде от съседните дворища. Тъкмо се накани да продължи по уличката, когато от къщата тресна изстрел, силуетът се олюля и изчезна.
Жената, покосена от уплахата, мигом се сгуши зад оградата. Ослуша се. Като не последва втори изстрел, надигна се предпазливо, огледа се наоколо, хвърли още един поглед към къщата и забърза в утринния сумрак към дома си, зарязала кучето.

Капитан Митев изчака помощника си Спасов да паркира и каза с глас, грапав от сутрешния хлад:
- Младши, да отскочим първо да изядем по една баничка, пък после да видим какво ще докладваме на началника по случая с убитото момиче в Мътница, а? Какво ще кажеш?
- Не е лошо... Както съм гладен, не една, а две ще омета.
- Не се сили толкова. Ще те заведа на едно място, наскоро го откриха, нямаш си на идеята какви гигантски баници и бюреци правят!
Тъкмо се канеха да свият по уличката към закусвалнята, когато гласът на Стойчев, дежурния полицай, ги спря:
- Капитан Митев, на телефона...

Пристигнаха на местопроизшествието десет минути след като получиха сигнала за самоубийството в изоставената къща в арменската махала. Намериха трупа на млад мъж, около тридесет-тридесет и петгодишен, с огнестрелна рана в дясното слепоочие, проснат на дъсчения под, с глава в неголяма локва кръв. До него, на малка кръгла масичка, лежеше лист хартия, а до дясната му ръка, на няколко сантиметра от нея, пистолет.
- Самоубийство - заключи Спасов, като набързо огледа трупа и стаята. - Дори и предсмъртно писмо си е оставил човекът.
Пресегна се и взе листа от масичката. Плъзна поглед по изписаните с красив почерк редове.
Капитан Митев заобиколи трупа и го заоглежда от другата страна. После вдигна очи към помощника си и каза:
- Ако това в ръката ти е наистина предсмъртно писмо, май ще имаме време да си изядем баничките преди да отидем на доклад.
- Такова е - без да вдига очи от листа му отвърна Спасов. - Не е адресирано до никого, понеже, както пише авторът му, Симеон Анастасов Пенев, нямало към кого да го адресира. Просто е искал да ни улесни. Да не си губим времето с разследване.
- Добре. И аз съм на мнение, че е самоубийство. Обади се на доктора да вдига трупа, но за всеки случай момчетата да направят снимки и да поразпитат съседите... Досев, откри ли жената, дето се е обадила?
Току-що влезлият оперативен кимна утвърдително.
- Живее на две преки от тука... Чака в колата.
- Няма какво да чака. Карай я в управлението да й снемеш показанията и я пускай. За какво да й губим времето?
Доктор Спасов, с привичната си припряност, влетя в стаята и веднага се надвеси над трупа. Сложи пръсти на врата на мъжа и застина в поза, която винаги предизвикваше усмивки по лицата на криминалистите.
- Кога се е гръмнал?
Въпросът на доктора беше отправен неопределено, за това Спасов отговори, едва сдържайки се да не се закикоти:
- В шест часа и дванайсет минути тази сутрин, господин докторе.
- Сега колко е?
Спасов си погледна часовника.
- Осем и три минути, господин професоре.
- Каква е температурата в стаята? - продължи невъзмутимо с въпросите си доктор Спасов, като в същото време опипваше трупа.
- Станал си много нахален, господин академик - тросна му се Спасов. - Сега да не вземеш да ми изнасяш сказка по въпроса за изстиването на трупове при различни температурни условия...
- Не се бъзикай, Спасов... Ако предположим, че в стаята е около петнайсетина градуса, излиза, че този юнак е изстивал доста по-бързо от нормалното... Часът на смъртта сигурен ли е?
- Ти какво си мислиш бе, трупен червей такъв... - избухна Спасов - Ние тука да не пасем трева? Имаме свидетел на самоубийството...
- Успокой топката, Спасов! - намеси се капитан Митев. - Проблем ли има, доктор Спасов?
- Струва ми се, че да... Труповете не изстиват толкова бързо.
- Искаш да кажеш, че часът на смъртта е по-ранен от посочения от свидетелката, така ли да те разбирам?
- Нищо не казвам, освен, че трупът е изстинал ненормално бързо.
- Добре, докторе. Ти си върши работата, а ние със Спасов май ще трябва да се откажем от...
- Хайде де, - прекъсна го Спасов, - заради трупа на един самоубиец да си зарежа закуската... И викаш чудесни бюреци правели в новата закусвалня, а? Сигурно са плувнали в мазнина и с много, много сирене?
- Младши, я се стегни! Какво е това от тебе... Както изглежда, не трябва да претупваме работата... Ами ако се окаже убийство?
- Ама защо се връзваш на приказките на тоя...
- Хайде, хайде! Без епитети, господин Спасов - на свой ред, все още в добро настроение, което всеки момент заплашваше да се стопи като сняг на котлон, прекъсна помощника си капитан Митев.
Когато приключи с огледа на трупа, не забелязал искрите прехврък-нали между двамата криминалисти, доктор Спасов се изправи и каза:
- До ранния следобед ще имате първоначалните ми заключения, господа. Но за окончателния доклад ще трябва да почакате до утре.
- Освен неестественото изстиване на трупа, нещо друго смущава ли те, господин докторе? - успокоен от смъмрянето на началника си, запита помощникът Спасов.
- Наистина има някои смущаващи неща..., ама... Хайде да го поразпоря, че тогава... А! Какво ще кажете, да не говоря наизуст...
- Става - замислено каза капитан Митев. - Спасов, обади се на Досев да не пуска свидетелката. Искам и аз да я разпитам. Кажи и на момчетата от лабораторията да са по-прецизни... Знае ли човек какво може да изскокне... А ти, докторе, ще имаш ли нещо против още малко да почакаш, преди да вдигнеш тялото?
Доктор Спасов сви рамене неопределено и отново се засуети около трупа.

Жената чакаше в стаята на криминалистите по убийствата и нервно потропваше с пръсти по чантичката си. Капитан Митев и помощникът му Спасов влязоха и от пръв поглед забелязали това, без да губят време, започнаха разпита.
- Виждам, че сте се изнервили от чакането, госпожо Агопян, но трябваше да си свършим работата и на местопрестъплението... Преди да започнем, искам да ви благодаря, че се обадихте.
- Няма нищо - с половин уста отвърна жената и втренчи учудено тъмните си очи в капитана. - Защо казвате “местопрестъплението”?! Че той се самоуби пред очите ми! Видях пистолета в ръката му... Чух и изстрела.

- Струва ми се, че можем да й вярваме, шефе. Жената беше искрена. Ако пък ни е метнала, значи е голяма актриса...
- И на мене така ми се струва. Предлагам за сега да приемем версията й. Тогава как да си обясним съмненията на доктор Спасов?
- С докторската му хамавост, с какво друго...
- Ама днеска си невъзможен, младши! Я по-сериозно! Какво ти е направило докторчето?!
- Добре де, шефе. Нека да изчакаме заключенията му, а и докладите на оперативните и лабораторията, пък тогава ще разсъждаваме.
- Като изключим съмненията на доктора, нищо не говори за друго освен за самоубийство. Но тука си прав - да изчакаме докладите... А до тогава да вземем да поработим по убитото момиче от Мътница, че току виж подполковник Янчев се е върнал и ни е повикал...
Телефонът иззвъня. Спасов изчака да звънне втори път и вдигна слушалката.
- Кажи, докторе? Тука сме... Ще те чакаме... Разбира се.
Доктор Спасов влетя в стаята на криминалистите и без да си поема дъх извика:
- Нали ви казах, господа криминалисти... Според мен, смъртта е настъпила поне с два-три часа по-рано от часа, посочен от свидетелката... Освен това открих в кръвта на жертвата, макар и съвсем в незначителни количества, някакво упойващо вещество. Какво по-точно - ще почакаме момчетата от лабораторията да кажат.
- Само това ли откри, докторе? - помощникът Спасов не пропусна да добави в гласа си нотка на презрение. - Брей! Голяма пушилка вдигна... за едно изстиване!
- Спасов, млъкни! - скастри го капитан Митев. - Това за часа на смъртта, сигурно ли е, доктор Спасов?
- Абсолютно. Залагам си дипломата...
- Голям праз. Диплома на доктор на трупове.
- Спасов, прекаляваш... А как си обясняваш упойващото вещество?
- Обяснения могат да се намерят всякакви - сви рамене докторът. - Може да се дължи на някакво успокоително, а може и жертвата първо да е била упоена и след това застреляна... Знам ли? Това вие трябва да го установите.
- Добре. Ще го установим, разбира се. Друго излезе ли на този етап?
- А бе, има още нещо, но не знам как да си го обясня!
- Какво е това нещо?
- Върховете на пръстите на лявата му ръка са с мазоли... Нещо ми се върти в главата, но не мога да се сетя, на какво могат да се дължат.
- А бе, докторе! Има ли значение, къде са му мазолите на човека. Може да си ги има където си иска! Това какво ни върши работа? - подметна язвително помощникът Спасов, като изкриви лице от досада.
- Знам ли? Аз съм длъжен да ви кажа всичко което ми е направило впечатление, а за какво ще го използвате си е ваша работа.
Подполковник Янчев ги чакаше в кабинета си, навел глава над купчина документи. Когато Капитан Митев и помощникът му Спасов влязоха, само им посочи с ръка да седнат край масата и продължи да чете.
- Убиеца на момичето от Мътница е заловен в Хасково... - без да вдига очи, каза той. - След ден-два ще ни го изпратят... Но първо колегите от София щели да го разпитват...
- Софиянци що не си го задържат? - промърмори Спасов, - нам за к’во ни е тука... На чорба ли ще го варим?
- Да оставим за сега този случай, момчета. Какво става с трупа от вчера? Какво имаме - убийство или самоубийство?
Капитан Митев отвори папката пред себе си и заразлиства мате-риалите по случая. Хвърли един поглед на помощника си, който трябваше да означава да не се обажда много-много и като се прокашля каза:
- Да си призная, господин подполковник, нещо съм затруднен. От една страна имаме свидетел. По наше мнение може да му се вярва... Разбира се като изключим факта, че жената не се е обадила веднага след като е видяла самоубийството. Но обяснението й е нормално и логично - паникьосала се е. Трябвало й е повече от час да се съвземе...
- Разбирам - кимна подполковник Янчев. - Продължавай, ако обичаш!
- Освен това, всички факти говорят за самоубийство - разположението на трупа и оръжието, предсмъртното писмо в което мъжът обяснява защо го е направил - потънал в дългове, бизнеса не му е вървял, любовни неудачи и все от тоя род. Графологичната експертиза показва, че почеркът е на мъжа... Всичко е много ясно, само че доктор Спасов има някои..., как да кажа, хмм, да ги наречем... притеснения.
- Какви притеснения?
- Първо: Часът на смъртта. Ако се вярва на свидетелката е в 6 ч. и 12 мин., а според доктора два-три часа по-рано.
Второ: В кръвта му е намерил някакво упойващо вещество. Надявам се до довечера да знаем какво. Този факт сам по себе си не е достатъчен да смятаме, че имаме убийство - може да е вземал някакви успокоителни... Ама знам ли...
Капитан Митев млъкна. Тишината в кабинета на полицейския началник скоро стана тягостна. Спасов се правеше, че не му пука, подчинявайки се на нареждането да мълчи. Подполковник Янчев, вперил поглед през прозореца, си мислеше за нещо и сякаш не бързаше да наруши тишината. Само капитан Митев изглеждаше зле - показваше го необичайната му бледност и стиснатите до бяло устни.
- Ако има логично обяснение за наличието на упойващото вещество, приключвайте случая и го пишете самоубийство - най-сетне наруши тишината Янчев. - И без това убийствата станаха повечко - ще ни дърпат ушите, ако отчетем лоша разкриваемост в края на годината... А за медиите, не искам да мисля - направо ще ни разчекнат. Самоубил се е човекът и толкова. Случват се такива работи...
Когато слязоха в стаята си, помощникът Спасов най-сетне проговори:
- Шефе, не мога да те позная! Какво му се връзваш на това смахнато докторче? Я по-добре да изпълним нареждането на началството и да не си го начукваме сами... Така де, малко ли работа имаме, че да се товарим излишно.
- Сигурно си прав, Спасов, сигурно си прав - като седна гърбом към бюрото си, впери неспокойните си очи в перваза на прозореца и притисна глава с длани, отговори Митев. - Най-лесното е да го приключим и го предадем в архива... Само че нещо ме кара да вярвам на доктор Спасов. Наречи го интуиция, наречи го предчувствие - все тая, но мисля, че не е самоубийство...
- Добре де. За какво да се хванем? Това че трупа бил изстинал по-рано е твърде относително... Всичко останало е бетон. А сега да видим, от кой пръст да изсмучем улики за убийство - от този или от този?
Спасов придружи въпроса си с два изразителни жеста, първия - с активното участие на средния пръст на дясната ръка, а втория - на палеца проврян между показалеца и средния пръст на лявата. Ала капитан Митев не ги видя. Беше се обърнал и облакътил на бюрото, като втренчено гледаше в една точка, вглъбен в мислите си. По някое време, като по команда, двамата криминалисти извадиха папките и се зачетоха в материалите по инцидента в изоставената къща.
- Намери ли нещо?
Капитан Митев вдигна глава от купчината листи и погледна помощника си.
- Мцъ! Нищо. А ти?
- И аз... Но съм убеден, че го има. Нещо, наглед дребно, но го има. Много добре знаеш, често нещо съвсем незабележимо обръща нещата. Спомни си случая с румънеца - един автобусен билет как обърна следствието.
- Така е, шефе, ама... къде го това дребното, да го спипам аз за ушичките, къде е? А?
Телефонът иззвъня. Спасов изчака втория сигнал и се обади.
- Шефе, някакъв мъж те чака на пропуска.
- Че колко стана часът? - извика капитан Митев, като същевременно хвърли бърз поглед към стенния часовник. - Пет без петнайсет! Брей, съвсем забравих, че обещах на директора на дома за сираци да отида на среща с децата... Спасов, до утре искам всичко за този Симеон Анастасов. Помоли и Досев да ти помага. Знам, че сте претоварени, ама няма как... Хайде да не е сутринта, но най-късно до обяд, искам цялото му житие-битие...
Пресичаше паркинга пред управлението, когато доктор Спасов връхлетя върху му.
- Извинявай Митев, нещо се бях отплеснал... Нали ме знаеш...
- Няма нищо. И аз се бях разсеял.
- Хайде чао, че бързам - и докторът отмина. Но едва направил няколко крачки, закова се на място и рязко се обърна. - А! Забравих да ти кажа: Сетих се от какво са мазолите по върховете на пръстите на оня убития - свирил е на китара или на някакъв друг струнен инструмент... Не знам дали е важно, ама... Аз да кажа. Хайде пак чао...
И пак хукна, сподирен от замисления поглед на капитан Митев.

- Спасов, ти като оглежда къщата, да си видял да има китара или нещо подобно - тамбура, мандолина... Защото в докладите няма подобно нещо.
- Не може и да има, защото в къщата подобни инструменти не съм забелязал.
- Тогава разпитайте комшиите още веднъж! Искам да знам дали Анастасов е свирил на нещо такова.
- Добре. Веднага ще изстрелям новия да свърши тая работа...
Докато Спасов даваше нарежданията си по телефона, капитан Митев прехвърли купчината листи, струпани на бюрото му.
- Струва ми се, че добра работа сте свършили с Досев. Този Симеон сякаш е бил интересна птица... Вчера, като отидох в дома, докато чакахме децата да се съберат, директорът ме попита за самоубийството му. Оказа се, че преди двайсетина години е бил при тях. Имал и брат, но бил осиновен няколко години по-рано, така че директорът, тогава новопостъпил възпитател, не го познавал. Но със Симеон често се виждали в града - бил прибран от семейство възрастни арменци, които му приписали къщата срещу гледане...
Телефонът иззвъня. Капитан Митев видя, че помощникът му се е зачел в нещо и вдигна слушалката.
- Митев слуша... Че много бързо я свършихте, Досев. Информацията сигурна ли е? - като затвори телефона, каза на Спасов. - Симеон Анастасов никога не е бил музикант. Момчето на Досев се е обадило в читалище “Ереван” и от там са му казали, че познават Симеон и са сигурни, че не може да свири на никакъв инструмент, инак щели да знаят и да го използват.
- От къде ти хрумна пък да питаш дали е свирил на китара? - Спасов стрелна с уморени очи началника си. - Ние да се трепем цяла нощ, а господин капитанът да се занимава с художествена самодейност...
- Мисля, че намерих мъничкото нещенце, дето ще реши случая - капитан Митев за първи път от няколко дни се усмихна. - Веднага се обади на онази цицестата ти приятелка от вестника да пусне съобщение в утрешния брой за самоубийството на Анастасов. Да пише, че случаят не се разследва и така нататък - другото тя ще си го измисли... След това пусни до всички ГКПП-та снимката и описанието му, а аз ще отида да подготвя заповедта за арест.
- Ама как ще го арестуваме, като е умрял човекът? - зяпна от почуда Спасов. - Тебе нещо да не те е... хлопнало по...
- Хайде, прави каквото ти казвам, а след това ще се качим при Янчев и ще разбереш всичко - прекъсна го капитан Митев. - Или не, ще те поизмъча малко по-вече - ще научиш историята лично от убиеца, като го арестуваме. А до тогава ще черпиш на корем доктор Спасов. Това ще ти е наказанието дето си такъв... неуважителен към колегите си.
Дежурният полицай въведе в стаята за разпити строен, облечен в маркови дрехи мъж. Капитан Митев го изчака минута да се настани и без да губи време с предисловия, впил очи в пребледнялото му лице, започна разпита.
- Име?
- Симеон Анастасов Пенев.
- Години...
Спасов, с наведена глава, слушаше историята на замисъла и изпълнението на убийството и обилно се потеше. От срам и неудобство не можеше да намери място на ръцете си и ту ги кръстосваше на гърди, ту ги спускаше надолу покрай тялото си.
Осиновили брат му - близнак още като били на десет години. Първоначално осиновителите, не много заможни белгийци, искали да вземат и двамата, но в последния момент променили решението си. Притеснили се, че няма да могат да ги издържат - мъжът, Жул Ондел, работел като пощенски раздавач, а съпругата му Мари била домакиня. Когато брат му Борис заминал за Белгия със семейство Ондел, той го намразил от дъното на душата си. Като пораснали, Борис го намерил и от тогава поддържали връзка. Преди време Симеон му поискал пари на заем, понеже имал неотложни плащания. Борис му отказал, макар, че добре печелел като студиен музикант. Тогава решил да го убие и приеме неговата самоличност...
Преди десетина дни Борис си дошъл в България. Срещнали се във Варна. Симеон го убедил да отидат до Шумен и когато успял да го упои и отнесе в изоставената къща на приемните му родители, го застрелял. Изстрела записал на касетофон. Заел позиция край прозореца на тъмната стая и търпеливо зачакал. Когато видял жената с кучето, включил осветлението и разиграл малко театро. А когато изплашената жена побягнала, взел документите и багажа на брат си и се покрил. След няколко дни прочел в пресата, че случаят не се разследва. Тогава се успокоил. Хванал влака за Варна, купил билет за първия самолет със западна дестинация и... пред граничната контрола го задържали.